преди година се разболявах сериозно и работех още по-сериозно. бях толкова отдадена на идеята, че това ме осмисля, че при все цялата ми свободолюбивост, стигнах до вечерта, в която писах десета за деня статия, напълно лишена от емоции, ден след като на инат съм се спасила от припадане по време на конкурса за красота, който организирах в извънработно време като трета работа, да имах и втора, най-дългогодишната... имах също и сериозни разходи за таксита, сенки под очите и идеали, които в последствие бяха изнасилени.
по специалното на вечерта, за която разказвам е, че имах за пореден път висока температура, която игнорирах, докато не чукна 39,4, а буквите в монитора започнаха да ме болят по очите.
час по-късно в спешния кабинет ми казаха, че имам пневмония и ме пратиха вкъщи да се омаломощявам и да чувствам вина, че не съм в офиса, или в редакцията, или в някоя също толкова задушна мина да копам, копам, копам.
преди година шефът, който много ме ценеше като автор, защото пиша с висока скорост и докарвам заложената бройка, но без да е чел нито един мой текст, ме повика, за да обсъдим приоритетите ми. по време на срещата той сподели, че има свръхестествени дарби - предвидил е деня, в който ще срещне жена си, следователно знае и за мен какво е правилно. мистър сън не е правилен, той не го познава, но знае, вижда го в очите и в приоритетите ми, защо иначе ще му казвам, че след 5 години не се виждам като мениджър на сдухан екип в двуетажната му фирма?! а и фирма не е добра дума, говорим за медийна група, която ще ме изстреля в корпоративния небосклон със скоростта на копи-пействане на прес рилийз.
няколко месеца по-късно добрият езотеричен тон премина в ултиматум.
трябваше да избера между офиса, в който за всяка врата ми е нужна карта за достъп, софтуер засича скоростта ми на писане, телефонните разгори се записват, а скайп кореспонденциите се четат вместо сутришна преса и ъндърграунд редакция, в която създавах уникален продукт, слушах любимата си музика, работих в 1 през нощта или в който друг час ме тресне работохолизмът, колега ми беше най-добрият ми приятел и никой никога не ми беше поставял ултиматуми, нито шпионски програми.
изненадващо за корпоративния биг брадър, аз избрах старата ми, некопипейстърска работа, което той категоризира като грешка, за която един ден децата ми ще ме съдят.
аз си обещах наум, че след 10 години ще отговарям уклончиво на въпросите им какво съм правила в периода септември 2010 - април 2011, за да предотвратя семейните катаклизми и си подписах с чиста съвест приемно-предавателния протокол.
как иронията ми се изсмя в лицето и няколко дни по-късно останах от два стола безработна, е друга високообширна тема, заниманията ми от тогава до днес - също. въпросът е, че с този пост държах да се похваля за няколко неща: температурата ми е идеална, длъжността журналист на свободна практика ме направи по-красива, невъзможността да отстоявам самотната ми епанципирана независимост ме научи на семейство, а най-голямото ми желание е да имам кухненски мебели, в които да подредя подправките.
0 comments:
Post a Comment